Битката при Клокотница крие тайната за анатемата над Теодор Комнин

• Елица Димова
• 2019-03-31 15:02

Хасара е мистичен хълм в близост до с. Сталево, Хасковска област, който привлича мълнии през вековете. От този хълм Иван Асен II е ръководил битката на 9 март 1230 г. срещу епирския владетел Теодор Комнин. През 13 век на Балканите имаме силно раздробени царства, донякъде наследство от кръстоносния поход от 1204 г., претендиращи за наследствените ни земи. Историята разказва за възхода на Иван Асен II, при който България постига голямо териториално разширение и то основно с една битка.

Традиция  край с. Сталево е запечатала вече 789 или почти 800 години предателството на врага и погазването на договора с българския владетел. Помним набучения на копието асениево свитък, който би трябвало да гарантира мира между двамата владетели. Интересен и знаков ритуал показва, че за това деяние няма прошка. В деня на сражението - 22 март, по сегашен стил, изкачилите поклонници Големия Хасар край с. Сталево хвърлят камък в посока на с. Клокотница и изричат: "Мътните ги взели гърците или византийците!" "Мътните те взели Тодоре!" или "Трижди анатема кире Тодоре!" е израз, който се смята с най-голяма давност. Народна песен също споменава традицията:

„Момците бял камен фърлят,

хем фърлят и хем проклинат:

„Проклет да бъде кир Тодор,

дето туй чудо направи!”

Какво е „чудото“, което е направил Комнин е въпрос, на който ще потърсим отговор. За да е закотвено така дълбоко в народната памет има нещо повече от презрението към врага. В дълбочината на всички останали в паметта на народа събития има някаква голяма драма, предшествана от заговор. Българската история помни няколко много емблематични войни, при които гърците са искали окончателно да затрият средновековната ни държава. Единият случай е прословутата битка между Крум и Никифор, чиято отсечена глава, обкована със злато като чаша, е зловещ спомен и напомня, че не трябва да се прави опит да се заличат българските следи от тази земя. В случая на Никифор вероятно имаме предателството на роднина, считано за недопустимо, заедно със законното наказание за жестокото избиване на жени и деца от византиеца в района на шуменското с. Кости.

Древен закон от българската Тора е, когато някой от роднински произход продаде парче родна земя или иска да унищожи вероломно свои близки, да бъде жестоко наказван, което включва и проклятие.

Друг емблематичен случай в историята е на ослепените войници на Самуил. Василий Българоубиец тръгва на поход именно с цел да ликвидира напълно държавата ни, присмивайки се на вътрешната светлина на комитопула, който поради това се предполага, че е бил богомил. Богомилите варвят, че Бог е във всяка отделна личност и ако изпълва душата и със светлина, то и човекът живее според вселенския закон. Именно затова войниците на Самуил са ослепени. Назиданието, което е искал да постигне Василий вероятно гласи: „Щом имаш вътрешна светлина, нека сега огрява пътя ти!“ Знае се, че поразената царска войска трудно се е прибрала след нощен преход в планините у дома. Въпреки че врагът не успява да ни затрие, отново бележи с кръв съдбата на поколенията си, заради проклятието на ослепените. Но така нареченото византийско робство, при което България не изчезва напълно, е показателно за намеренията на враговете ни. Комнините са едни от императорските линии, която още в 9-10 век кроят тайния план за пълно унищожение и заличаване на древната българска история чрез грабителство на културни ценности и интриги. Знае се, че именно Комнини са изгорили Василий Врач, един мощен и просветен дух на средновековната българска епоха.

По време на своето царуване Иван Асен II явно се е надявал, че Теодор Комнин ще е негов искрен съюзник, защото се жени за дъщеря му Ирина, а след битката поставя за васал и заместник на Епирското царство избегналия смъртта негов брат Мануил Комнин, който пък му е зет. Въпреки че пленява Теодор с целия му двор и роднини българският владетел великодушно пуска войската, чиято численост е превишавала значително волнонаемните ни отряди. Местната легенда разказва, че Комнин е престоял известно време затворен в крепостта на Големия Хасар край с. Сталево, чийто останки се виждат все още днес. По-късно Иван Асен II го отвежда във Велико Търново. Налага се да го ослепи не след дълго, защото изворите свидетелстват, че Комнин е направил опит за преврат.

Фиг.1. Останки от крепостта на хълма Голям Хасар

Фиг. 2.Водохранилище или врата за подземието, където е държан Теодор Комнин

За осакатяването на Теодор имаме свидетелствата на Акрополит, повторени от Георги Пахимер, който споменава за битката следното: «Прочул се много с делата си, докато ударен от съдбата, бил заловен от Асен и ослепен. » Наистина е твърде любопитно, че братът на Теодор - Мануил Комнин, който явно е васал на Иван Асен II, не оправдава надеждите му и е свален от него. На престола на Епирското деспотство е върнат не кой да е, а именно тъстът му – незрящият Теодор Комнин. Последното става, когато никейският император Йоан Ватаци решава да повиши васала на Асен - Мануил Комнин като го признава за император. Рокадата показва, че целта на българския владетел е била да се противодейства на въздигането на Никейската империя. Самият Мануил е женен за дъщерята на Иван Асен II от наложница - Мария. Всички тези събития, свързани помежду си хвърлят различна светлина за причината за анатемата, която се произнася и днес край с. Сталево. И двамата епирски деспоти-Теодор и Мануил, които се стремят към императорски титли са роднини по сватовство на Иван Асен II, но и негови васали. Оправдава се идеята, че наказанието на предателите от близкия кръг по българския закон се смята за голяма низост.

Още един важен въпрос изниква и чака отговор. Историци и изследователи се дивят как е възможно с толкова пестелива, но премерена политика Иван Асен  II да сломи организиран и с многобройна войска враг. Още по-голямо чудене е как така към България се приъсединяват многобройни територии. На помощ идват изворите, които е нужно да се тълкуват непредубедено. Теодор Комнин събира голяма войска и потегля през Одрин през горното течение на р. Марица за областта Загоре, която е била често спорна между българи и византийци. Никифор Григора, свидетелства: «В това време управлявал българите Йоан, син на Асен І. Той разбрал, че споменатият Теодор Ангел не възнамерявал да остави незасегната и българската държава и вече протягал тежката си враждебна ръка срещу нея. Взел за свои съюзници скити, влязъл в жестока битка с него, а след като го победил и пленил, извадил му очите.»

В своята «Стихотворна хроника» Ефрем монах, който се предполага, че ползвал сведенията на Акрополит съобщава, че съюзници на царя са мизите:

«...ала когато битката започнала,

той претърпял нечуто поражение,

била безславно смазана войската му.

Бил хванат в плен от тези мизи-варвари

и при Асен отведен бил нещастният,

а с него и тълпа от благородници,

а с тях и множество пленени воини...»

Обяснението за победата е по-просто отколкото може да се предполяга. Изворите съобщяват, че населението доброволно се присъединило към българските територии. Това е възможно именно защото тези земи са населявани предимно с българи. Тези територии често минавали от едни в други ръце, но „мизи“ и „скити“, цитирани в изворите са другите имена на българите, известни и от предишни епохи. И днес в определени земи, съседни на нашата държава населението е с български корени. Именно войнствените земеделци от с. Сталево и околността вероятно са подготвили засадата и те всъщност са непризнатите все още герои. В древното минало в подножието на Големия Хасар е имало голямо тракийско селище с тържище, наречено Медоград. Според някои историци той е влизал в границите на Одриското царство, но е възможно по различно време низината на р. Марица да е била обитавана от меди, мизи и скити.

Постигнатата победа на Иван Асен довела до най-голямото териториално разширение на Второто българско царство. Както съобщава Акрополит «...когато после потеглил срещу тях, всички му се подчинявали без кръвопролития и под негова власт паднал Адрианопол, скоро след това Димотика, после целият Волерон, Серес, Пелагония и Прилеп и земите около тях. Той опустошил и Велика Влахия, завладял и Албанион и плячкосал чак до Илирик...»

На победната колона, поставена в църквата „Св. 40 мъченици“ във Велико Търново, която първоначално е била забита на мястото на битката, Иван Асен ІІ отбелязва: «...И цялата му земя от Одрин до Драч превзех, гръцка, още арабанашка и сръбска; а пък градовете, които се намират около Цариград, и самия този град владееха фръзите, но и те се покоряваха под ръката на моето царство, понеже нямаха друг цар освен мене и благодарение на мене прекарваха дните си...». За това, че надписът първоначално е бил на друго място разбираме от друг извор, който ни известява, че царят искал да укрепи българската държава и пренесъл паметни колони от различни български земи във Велико Търново. Неслучайно на Малкия Хасар владетелят построява църква „Св. 40 мъченици“, чийто основи все още се виждат, а на Големия Хасар в момента има параклис със същото име. Наблизо до с. Сталево се намира и крепост с името Трапезица, а едно от имената на Големия Хасар е Преслав.

Фиг. 3. Параклис на Големия Хасар

В „Житието на св. Петка” патриарх Евтимий описва разширението на българската държава като цитира царските хрисовули: «...намерил време, благоприятно за победа над нечестивите, вдигна се храбро и покори цялата Македонска област, също и Сяр с цялата Атонска, а по-точно да кажа – Света гора; освен тях славния град Солун с цяла Тесалия, и Тривали, сиреч Сърбия, и Далмация, що се нарича арванашката държава. В тях тържествено и благочестиво постави митрополити и епископи, както с ясния си лик свидетелстват светлите му хрисовули в славната Лавра на Света гора и в Протата. Царят не се задоволи само с това, но крепко и мъжествено покори и овладя всичко чак до царстващия град. Той завоюва и покори и самия този царстващ град, а франките, които господстваха там, обложи с данък.”. В текста на житието са посочени като завзети земи епирското деспотство и Латинската империя, включително Константинопол. Както се вижда не е чудно, че българският цар е имал васали. Да не говорим, че за чуждите владетели смело потвърждаваме фактите в подобен случай, но се срамуваме да признаем очевидните доказателства в подкрепа на истината в българската история.

Фиг. 4. Схема на битката при Клокотница в 1230 г.

От всичко това се разбира, че помощта на местното българско население е изиграла съществена роля в тази знаменателна битка, а паметта за нея е останала жива във възпоменателния ритуал.

Използвана литература:

Гюзелев, В. „Самият Търновград ще разтръби победите”,  С, 1981г., „Стихове на Катрари, възпяващи най- философстващия и най-ораторстващия сред философите Неофит”.

Сп. „Отечество”, бр. 5/98г. с. 37.

Стара българска литература, т. 4 с. 198.

Христоматия по история на България. т.2, под ред. на П. Петров и В. Гюзелев, София, с.96-97; ГИБИ, т. VІІІ (ИБИ-т.ХV) с.161-162.